» Вулпите

Тук е всичко, което ви трябва да знаете за нас. Ние сме от неутралните кланове - не определяме себе си нито като разбойници, нито като добросърдечните спасители на всеки, изпаднал в нужда. Това е нашата история, дълга, но вярна:

Нашата история започва преди години в дебрите на древните гори на Вълшебния извор, както днес се нарча. Това е неговата история :
Били настанали жестоки времена. Започнало да се появяват разбойници и убийци, които вилнеели из селата и градовете и плячкосвали град след град, село подир село. С времето, обаче, се наложило те да се обединяват в кланове и банди, за да могат да имат по-голяма власт и сигурност, защото били търсени и залавяни от царските войници. Но един от тях бил различен. Харизматичната му натура успяла да омае простите разбойнически умове, желязната му ръка ги подчинила и той станал най-властния през девет планини в десета и отвъд. Нямало кой да му се опълчи и хората започнали да го наричат Шайтан – и родното му име било забравено. С ордата, която бил събрал, той разполагал както му е угодно без да се притеснява от наказание или възмездие. Станал още по-коравосърдечен, още по-жесток и все по-ламтящ за злато и скъпоценности.
Един ден обаче, докато стоял на своя дорест жребец и наблюдавал изпод дълбоката си гугла хаоса, който подчинените му създавали в поредния град, той забелязал едно хубаво момиче, пожелал я ,и понеже желанията му били закон за разбойниците, които го боготворяли, тя му била доведена още преди да е изрекъл думата си. Да, тя наистина била чудно красива - с дълги руси коси, стигащи до тънкото й кръстче, с големи като на кошута сини очи, потапящи те в океан, с устни с цвят на късно вино и кожа като светъл мрамор. Да, той я пожелал, и я взел със себе си. Качил я на седлото си и от този ден нататък тя била негова. В този ден той нарушил своето правило, и наместо с разбойниците си да раздели плячката на две – половината за него, останалото за тях, той взел само нея и те го заобичали още повече.
С времето той обаче не й се наситил – все повече я харесвал и повече, защото била добросърдечна, незлоблива и нежна и не мислила никому зло. Постепенно тя станала негова единствена любов, негова утеха и разтуха, желание и страст.
Но тя не деляла с него същите чувства.Той бил един истински левент, чернокос и черноок, широкоплещест и мъжествен,омайващ женските сърца от далеч, но не могъл да докосне нейното, защото тя го мразела. Мразела го заради самата му същност, заради чудовщната му душа и жестоките му дела. И въпреки любовта си, той не можел да сдържа своя нрав дори и заради нея и я превърнал в своя робиня. Не можел да сдържа и гнева си, и затова, когато бил гневен и тя се появяла, всичката си зверщина на нея изливал, при все, че после горко съжелявал.Знаел, че пусне ли я, няма да се върне. И тя го ненавиждала с всеки ден все по-силно и по-силно.
Но тя била находчива и един ден успяла да се отърве от него. През една тъмна зимна нощ тя измамила двамата пазачи, които Шайтан бил оставил да я пазят и побягнала. Сама в пустощта, в страх да не я намерят и в ужас от това, което я чака от Шайтан, когато я върнат при него, тя побягнала към мрачната гора, до която се устроили разбойниците. Вечерта, преди да избяга, тя била чула, че леса бил омагьосан и никой не се измъквал от там жив, влезнел ли веднъж, но нямала избор.
Навлизайки все по-надълбоко и по-надълбоко в гората, тя изгубила пътя си и вече нямало как да се върненазад, дори и да поискала. Отчаяна , объркана и уплашена, тъмнината я обърквала още повече и тя се препъвала в корените на дърветата, драскала се в тръните на храстите и късала фините дрехи, с които жестокия й любовник я обличал, и се губела все повече и повече в тъмата и студа на древния лес, докато не изнемогнала и не се строполила на земята от немощ.
Дълго стояла тя така на ледената горска пръст и чакала своята гибел. Ръцете на студената зима вече се протягали към душата й, обвивали ледени пръсти около сърцето й и заплашвали да го вледенят и спрат завинаги. И тя пожелала своята гибел да дойде по-бързо, та да не я намерят жива и да не се мъчи повече на тази земя. Искала я, търсела я, дори само в съзнанието си, защото вече не можела да се движи, скована от студ и умора.
Но , неочаквано, няколко странни създания дошли при нея и легнали възнак, и с дебелите си кожуси я стоплили. С кожуси като сняг, посипан със сребърен прах, тези същества били Сребърни лисици – в тази гора нямало нищо обикновено. Когато я погледнали, в дървесно зелените им очи тя не видяла животни, а хора. Човешки очи я гледали. Те й донесли пролетни горски плодове, с които тя се нахранила, лежали до нея, за да не й е студено и облизали раните й , които зараснали за няма и една нощ.
Ала не й било писано да се оттърве толкова лесно от залюбилия я Шайтан. Когато се върнал в лагера и не я намерил, в своя гняв и страх да не я загуби завинаги, той вдигнал отново на крак своите разбойници и те, въпреки че знаели за опасността в гората, навлезли в нея и започнали да търсят изгубената любима на своя главатар. Но един по един те се губели, падали и не ставали повече, а други побягвали панически назад, докато не останал само обезумелия им господар. Заедно със своя жребец, с дни той търсел своята любима и горко я викал. Но щом я зърнал, обградена от сребристобелите лисици,помислил, че ще й сторят зло и с извадено оръжие тръгнал към тях. Чула неговите призиви и стъпките му, докато се приближавал, с цялото си сърце тя измолила лисиците да й помогнат още веднъж и те я повели по невидима на пръв поглед пътека, а няколко от горските й повелители останали, за да забавят Шайтан. Те я отвели до една поляна, от скалите на която бликал извор, който се стичал надолу по една урва и се вливал в малко езеро. Тя нямало как да премине от другата страна на пропастта, в която падали водите на извора, и нямало накъде повече да отиде. Не успяли и да забавят нейния обезумял гонител.
Пред девойката стояли два избора – да се върне с мъжа, който мрази и вовеки да остане с него, или да се прости с живота, бягайки за поседно от него. И тя направила своя избор. Благодрила на лисиците, които й помогнали, погледнала в очите им и събрала смелост. Тя се хвърлила сред падащите води, споходена от един единствен вик, пропит от болка.
Виждайки я през клоните на дърветата и опитвайки се да стигне до нея, спиран от лисиците, той викал към нея и й обещал, че ще се промени, че остави разбойниците и ще се превърне в добър човек. Обещал й, че заради нея ще сдържа лошия си нрав и ще се поправи. Уверявал я в своята любов и я молел за прошка.
Но той я видял, че се хвърля, и примрял от ужас. Заедно с нея, в потока паднала и последната човешка частица от него – единственото , що някога любел и тачел. Не могъл дапонесе болката от загубата на жената, която обожавал и която го мразела, и след дълги ридания той я последвал в гибелта си и се хвърлил с надеждата, че някъде в смъртта, отново ще я намери и там ще бъдат щастливи.
Останали само коня и лисиците , които виели в нощта, оповестявайки тъжната им съдба.
Когато по-късно неверните разбойници се завърнали за да намерят господаря си, те открили само коня му и чули страшния, гневен вой на лисиците. Разбрали какво се е случило, те побързали да избягат от гората.

Не траяло много, докато тази история станала известна всекиму на длъж и на шир. Мнозина се възхищавали на девойката с незнайно име, която предпочела смъртта пред това да дели живота си с чудовище като Шайтан, и чудно клатели глава на приказката на някои, че той наистина я обичал, въпреки невъзможността си да й го покаже.
Скоро станало ясно, че шайтановите вагабонти вече могат да бъдат победени с общи усилия хората успяли да се оттърват от този ужас.
Но едно момиче, живяло в селото на тази незнайната вече девойка, решило да намери извора и езерцето в древния лес и също попаднало на лисиците, които го завели до мястото, където се случило всичко. Там то и останало, живеейки със Сребърните лисици и приветствало всяка девойка, която лисиците намирали и водили при извора. Защото когато близо до гората минела девойка, която Сребърните лисици преценяли за смела, честна и добросърдечна, те я подмамвали в гората и я отвеждали при първата, която нарекли от тогава Лисичата жена, и я посвещавала в тайната на извора и легендата. Така в гората заживяли Лисичите жени, нарекли себе си Вулпи, на Стария език. Те се заклели, че няма да допуснат повече жени да умират заради прищевките на някой мъж и станали Деви на Острието – свирепи войни, които защитавали унижените жени.
В течение времето се разчуло, че извора е вълшебен.С водата му можели да се лекуват рани, болести и недъзи. Но също така, с нея можело и да се лекуват душевни мъки и се разпространило поверието, че ако е несподелена любовта на някого, той трябва да отиде до чудния извор, да отпие заедно с този, който обича, и че това ще направи любовта им взаимна; ако ли това не може да стане и не било писано да са заедно, то ще помогне да се забрави любовната мъка и да се продължи напред.
Вулпите приели за свой герб лика на Сребърните лисици, които помогнали на девойката в беда. Днес те са в кралството на Седемте хълма, но продължават да изпълняват ролята си на жени-пазителки на своята светиня, Извора и на всички жени, които имат нужда от помощ.